Швейцарската „Червена фабрика“ и уроците за Пловдив

Историята на световноизвестната „Червена фабрика“ в Цюрих повтаря пловдивски случаи

Положителният краен резултат е налице, зависи само дали ще го последваме

Теодор Караколев

„Червената фабрика“ е културен център в Цюрих. Успешен и впечатляващ комплекс, в който се случват разнообразни културни инициативи. Управляван от независима организация, която макар и да получава помощ от местната община, както и безброй спонсори, има пълна свобода за артистично действие. „Червената фабрика“ или Rote Fabrik, освен всичко това, е един страхотен пример какво можем да правим с изоставените си сгради, които могат да се върнат в живота на града по нов и позитивен начин. Или един урок за Пловдив, който определено страда по тази линия.

„Червената фабрика“ е построена през 1892 година като копринена фабрика от частен предприемач. След бурна съдба през годините се стига до 1972 година, когато община Цюрих купува сградата с планове тя да бъде съборена, за да се разшири пространството около едноименното езеро.

В този момент граждански активисти, подкрепени от швейцарската Социалдемократичната партия, популяризират идеята сградата да се превърне в независим културен център. В следващите години инициативата събира подкрепа, но местната община не отговаря на желанията на гражданските активисти. Така през 1980 година се създава „инициативен комитет“, който да работи за постигане на целта – „Червената фабрика“ да се превърне в независим културен център.

След поредица акции, местната община решава да вземе „соломоново“ решение – подкрепя превръщането на сградата в културен център, но той ще бъде управляван за нуждите и от местната опера. Младите активисти, които са работили за спасяването на сградата, естествено са недоволни, което води до нови протести.

Така, след нови акции и още няколко години дебати и спорове се стига до 1987 година. Тогава жителите на Цюрих на местен референдум решават „Червената фабрика“ да се управлява като независим културен център. С частична помощ от местната община и от множество частни дарителите, културният център функционира и до днес и е дом на някои от най-интересните културни проекти в Швейцария.

Вълнуващата история с щастлив за интересуващите се от култура хора край може да бъде показателна и за Пловдив и неговата културна политика. На първо място сравненията са адекватни, но само донякъде. Цюрих е град с размерите на Пловдив. Швейцария обаче е несравнимо по-децентрализирана от България, градът има пълна свобода да оперира със собствените си бюджетни средства на локално ниво, за разлика от Пловдив, който твърде често зависи от благоразположението на държавата и софийските планировчици.

Проблемът с изоставените сгради съществува и на двете места. Идеите за превръщането на тези пространства в културни центрове също съвпада и на двете места. А всъщност и по целия свят. Разликата, разбира се, е, че тук това е нещо авангардно и шокиращо, докато на запад и изток е практика от десетилетия.

Решаването на сложни обществени въпроси чрез референдум също е нещо, което конкретно за Швейцария е дългогодишна култура и практика, но тук е изцяло непознато. За локални въпроси, като например бъдещето на Гарнизонна фурна, бяха споделени идеи за провеждане на местен референдум, но те заглъхнаха – а сградата продължава да пустее, вместо да бъде освободена и дадена за живот, култура и изкуство. Любопитно е, че в Швейцария не е изключение да гласуват на местни референдуми различни нестандартни теми, като например дали да се увеличи бюджетът на местната опера. Такъв тип култура се изгражда с годините, но тук ни е страх да правим подобни местни допитвания.

Процесът на развиване на успешния швейцарски проект почти повтаря съдбата на Кино Космос и донякъде на Баня Старинна – с изоставянето на една сграда, създаването на организация за нейното спасяване и обживяване и с невъзможността за комуникация с местната власт. Представяме си западните общества като едни прогресивни и диалогични структури на властовите позиции, но това невинаги е така. Борбата за нестандартни идеи и там трябва да бъде постоянна.

Разликите обаче са, че все пак диалогът в Швейцария е надделял. Местната община е чула гражданското общество и е дала сградата за използване от местните ентусиазирани хора, които и до днес развиват успешния проект „Червената фабрика“.

Надеждите за Пловдив са, че и тук инерцията на ентусиазираните пловдивчани ще побутне местната община да делигира част от правата си на различните формални и неформални колективи, които искат да обживят изоставените пространства и вместо поредица пустеещи сгради, да имаме живи и активни културни пространства. Дали тези надежди ще станат реалност, следващите няколко години ще покажат. Положителният пример е налице. Трябва само да го последваме.